Алейников откровен: В началото ме кръстиха Отчето

Сергей Алейников е съветски и беларуски футболист, който миналата седмица беше представен като директор в „Локо“ (Пд) заедно с новия старши треньор Душан Косич.

Алейников е роден на 7 ноември 1961 г. в Минск.

Започва футболната си кариера в местния „Динамо“, с който става по-късно шампион на СССР през 1982 г., като вкарва решителния гол за победата 4:3 срещу „Спартак“ (Москва), и бронзов медалист година по-късно.

След „Ювентус“ играе в „Лече“ и японския „Гамба Осака“. Участва в мача, посветен на 50-ия рожден ден на Пеле.

Алейников даде обширно интервю за в-к „24 часа“ пред колегата Едуард Папазян.

– Сергей Евгениевич, нека започнем с въпрос, който е малко егоистичен. Аз се смятам за специалист по съветския футбол, но за първи път наскоро разбрах, че прякорът ви в „Динамо“ (Минск) в самото начало на кариерата ви е бил Отчето. Защо?

(Смее се.) Имахме в отбора един много добър футболист с великолепно чувство за хумор.

Юрий Пудишев, предполагам?

– Да. Той измисляше прякори на всички.

– Разбирам, но защо Отчето. Това не означава ли свещеник?

– Ами той смяташе, че аз се държа като свещеник. Говорех спокойно. На терена бях агресивен от спортна гледна точка, но в живота бях спокоен. Но Пудишев измисляше прякори на всички, един вид душата на съблекалнята.

– Ще си призная, че аз бях като ученик фен на „Динамо“, но от Киев. И дори ви бях обиден, защото вие вкарахте гол при 4:3 за „Динамо“ (Минск) срещу „Спартак“ (Москва) и станахте шампиони през 1982 г. Как успяхте тогава да го направите при такъв силен съперник?

– Събрахме добър отбор, сплав от опитни и млади футболисти. Имахме и много добър треньор.

– За треньора Едуард Малофеев мненията се разминават. Някои твърдят, че е бил малко странен, четял примерно стихове на играчите.

– Който и треньор да вземеш, за всички има противоположни мнения. Но мен в дублиращия отбор ме взе Арзамасцев, а след това, като видя няколко мои мача, в първия отбор ме покани Малофеев.

– Бихте ли направили сравнение между Малофеев и Лобановски? Все пак вторият смени първия като треньор на националния отбор броени дни преди световното първенство в Мексико през 1986 г.?

– Не е много коректно да се сравняват треньори. Всеки в главата си има своя собствена идея как трябва да бъде изградена играта на отбора. Ето – вие като запалянко, а после като журналист гледате футбол от своята си гледна точка. А треньорът – от съвсем различна. Така че всеки треньор във всеки отбор има собствено виждане. Проблемът им е как да реализират идеите си на терена, дали ще намерят подходящите изпълнители. Защото може играта на отбора да изглежда красива и атрактивна, но да куца реализацията и успехите така и да не дойдат.

– Прочетох някъде, че като дете първо сте искали да станете шахматист. Вярно ли е?

– Това не е точно така. Просто когато бях дете, имаше възможност да се занимаваме с много неща. Единия ден ходех да тренирам шах, на другия – футбол. Постоянно бяхме заети с нещо. Но по-големият ми брат тренираше футбол, на мен също ми харесваше. Тогава имаше много място, докато сега всичко е заето.

– Как подбираха децата тогава? По какво разбираха, че някой става за футбол, а друг не става?

– Тогава имаше много треньори ентусиасти. Те ходеха по училищата, по импровизираните мачове на улицата, гледаха как децата ритат и когато някой им хващаше окото, го канеха да тренира в школата на клуба. Но такава беше практиката във всеки един спорт.

– А вас как ви забелязаха?

– Бях на девет години и с един приятел отидохме да ритаме в парка. А там тренираше детски отбор. Докато аз и приятелят ми си подавахме топката, дойде треньорът на въпросния отбор и ни попита дали искаме да тренираме. След това веднъж по-големият ми брат, който също тренираше футбол, ме взе със себе си. В края дойде неговият треньор и ми предложи да поиграя с по-големите.

– Тогава ли разбрахте, че футболът е вашата съдба?

– По-рано. Сигурно откакто съм се родил. Винаги любимата ми играчка е била топката.

– Кой е мачът, за който можете да кажете, че е най-великият, гледан от вас?

– За много такива мога да се сетя. Разбира се, най-интересните са тези, в които самият ти си участвал. Примерно на европейското в Германия – полуфиналът с Италия, когато победихме 2:0. И пак там – финалът с Нидерландия, макар че загубихме. Да играеш срещу играчи като Рууд Гулит и Марко ван Бастен, е огромно предизвикателство. За съжаление, двама от най-добрите ни централни защитници тогава липсваха. Сергей Балтача беше контузен и изобщо не пристигна в Германия, а Олег Кузнецов беше наказан. Така че мен ме дръпнаха малко по-назад. Не ми се гадае какво би станало, ако те бяха на линия. Но тогава играхме много добре, особено в полуфинала срещу Италия.

– Когато през 1986 г. Валерий Лобановски сменя Едуард Малофеев на поста старши треньор на националния отбор на СССР, той заварва в състава четирима от „Динамо“ (Минск), но на световното в Мексико взема само вас. Имате ли обяснение защо?

– (Смее се.) За това е трябвало да питате треньора. Защо са махнали някого и да оставили друг. За съжаление, Лобановски е покойник и няма как да знаем.

– Той канил ли ви е в „Динамо“ (Киев)?

– Имаше нещо такова след европейското през 1988 г. Не че специално ме е канил, но намекваше.

– Как по онова време държавата контролираше футбола? Можеше ли да натисне кой футболист да бъде извикан в националния отбор? Или да го накара да премине в друг клуб?

– Аз поне не съм бил свидетел на подобен натиск. А в националния отбор отношението към всичко беше строго професионално.

– Кога ви хареса „Ювентус“? След европейското през 1988 г. ли?

– Ами да.

– Защото вървят градски легенди, че едва ли не са ви купили, защото Александър Заваров трудно се аклиматизирал в Торино и му трябва още един футболист от СССР за компания.

– Защо градски легенди? Такава беше реалността. Защо например „Милан“ купи заедно Гулит и Ван Бастен, а след това прибавиха към тях и Рийкард? За да играят по-добре, когато няколко футболисти от една и съща страна са заедно. Така целта на моя трансфер донякъде беше да помогна на съотечественика си да разкрие по-добре възможностите си.

– Първо сте били поканен в „Дженоа“. Как се стигна до трансфера в „Ювентус“, който е един от най-популярните клубове в света?

– По онова време всички футболисти от СССР не бяхме официално професионалисти. У дома нямахме договори като спортисти, а се водехме на някаква друга работа.

– А защо останахте само една година в „Ювентус“? Вярно ли е, че някаква фирма е прибрала 1 млн. долара от това?

– Имаше фирма „Симод“, която беше спонсор на всички отбори „Динамо“ в СССР. И ме продадоха на „Лече“ именно заради въпросния милион.

– Къде ви хареса най-много? В СССР, Италия или Япония?

– Навсякъде ми харесваше, защото навсякъде играех. Винаги бях титуляр, защото на никого не му харесва да седи като резерва на скамейката. Когато бях млад, на нас не ни разрешаваха да играем в чуждестранни клубове. Но когато границите се отвориха, аз директно попаднах в едно от най-силните първенства в света. И какви мислите, че биха могли да бъдат емоциите? Чувствах се супер! След това, вече към края на кариерата си, отидох да играя в страна, в която футболът тепърва почваше да се развива. Праовех го най-вече за собствено удоволствие.

– Вас в „Ювентус“ ви посрещна легендарният футболист и световен шампион с Италия Гаетано Ширея, който бе станал директор в клуб. Няколко месеца по-късно той загина в автомобилна катастрофа. Вероятно е била голяма трагедия?

– Разбира се. Той беше само на 36 години. Тогавашният президент на клуба му каза, че няма смисъл да пътува и втори път да гледа съперника ни в евротурнирите, но той все пак замина. Съдба…

– Сега ще сте директор в „Локомотив“ (Пловдив). Защо се отказахте да сте треньор?

– Така се получи. Животът предлага различни варианти и всеки решава сам за себе си.

– През 2008 г. шампионът на Беларус „БАТЕ Борисов“ отстрани един от най-популярните български отбори – „Левски“, и влезе в групите на Шампионската лига. Как става така, че сравнително скромен клуб прави пободен пробив?

– Успехът на всеки клуб се крие в правилния мениджмънт. Плюс добър подбор на изпълнителите на терена. На теория това изглежда лесно и просто. Но най-важното е в началото да бъде създадена работеща система в клуба. За всяка позиция да бъде намерен точният човек, който да се занимава само със своята работа.

– Кое е по-добре за един клуб – да развива максимално собствената си школа или да купува подходящи футболисти?

– Трудно е да се каже. Най-добро е това, което носи резултати. Всеки клуб си има собствена стратегия за развитие. Някои работят върху трансфери на перспективни футболисти с идеята да ги продаде с печалба. Други предпочитат да създават свои кадри. Ето последния финал за суперкупата на Испания. „Реал“ купува футболисти, „Барселона“ предпочита играчи от собствената си школа. И в крайна сметка е важно това, което – пак повтарям, носи резултат. А резултатът от този мач е достатъчно красноречив. Макар че не винаги се получава така.

– Малко по-отвлечен въпрос. Кой футбол е по-добър – този от 80-те и 90-те години, когато вие бяхте на терена, или сегашният?

– Нещата са сложни. Аз винаги съм бил против подобни сравнения. Все едно да се питаме кой е по-велик футболист – Пеле или Марадона. Нашето с вас поколение сигурно ще каже, че харесва повече онзи футбол, в който имаше уникални личности на терена. Днешните младежи веднага ще скочат: Не, днес футболът е много по-красив, по-динамичен, по-резултатен. В подобен разговор винаги ще има поне две мнения и те ще са противоположни. Всеки избира сам за себе си. Лично на мен футболът през 80-те ми харесваше повече.

– Загуби ли футболът от това, че стана твърде достъпен за зрителите? Защото сега дори от телефона си може да гледате между 20 и 40 мача само през уикенда.

– Не, едва ли. Просто футболът се промени, а и самата атмосфера около него се промени коренно. Повече внимание, повече пари, агентите са намесват и влияят много повече. А със сигурност на мнозина им харесва да се дават повече мачове по телевизията.