Това го пиша, щото нямам глас да го говоря.
А нямам глас защото – както голяма част от онези към 10 000, оцветили в жълто-черно сивото софийско ежедневие – си дадох всичко, което иначе съм пазил през предходните към 20 години, от които ходя на стадиона.
Не си помня първия мач – помня как за малко първия ми мач да бъде Марица – Раковски (онова раковски, което падаше с по 8:0 от всички), но беше някакъв зверски студ и баба ми не ме пусна. Но тъкмо тя започна да ме води на стадиона на Ботев – нормална жена, с агрономическо образование, знаеща френски език, говореща с любов за Царя, която в свободното си време играеше с мен шах и четохме най-големия наш Алеко. Не всички фенове са ултраси, които нахлуват по време на мача, въргалят се по терена без да са сигурни къде се намират и трошат всичко. Всъщност те са малцинство.
Помня си първите години, в които Ботев се моташе около чертата за оставане, имаше статистика от само загуби като гост. И каква радост беше, когато веднъж, наказани, победихме Нефтохимик “като домакин” в Стара Загора. Или каква гордост беше, че сме победили Левски Кюстендил. Макар и да знаех кой всъщност е Ботев Пловдив. Помня как не отидох на мач Ботев – Славия, защото очаквах да загубим. А пък бихме с 6:0. И още много, до последния ми мач, който гледах от трибуните – когато загубихме от Литекс Ловеч на полуфинал за същата тази Купа.
След това нещата тъй се завъртяха, че към 5 години вече не бях на трибуните, но неизменна част от клуба – мачовете във “В” група в Гълъбово, Съединение и прочее, пътя в “Б” група до онзи велик мач със Своге на Овча Купел, през няколкото емоционални сезона в “А” група – на Колежа и в Коматево и, разбира се, на Лазур в Бургас, през прекланянето на глава пред Патрона на клуба, или пък успешната акцията за спасяването на болното от рак момче. А в мачовете на пистата е друго – иронията хем да си по-близо до емоцията, хем да си изключително далеч от нея: не можеш да се израдваш, не само, защото не е прилично, а и защото трябва да си най-концентриран и внимателен тъкмо в тези моменти, за да може да ги запечаташ на кадри. Да не казвам какво е като вали. Дано все пак съм се справял.
Така до 24 май 2017, празникът, отвъртял крана на всички тези емоции
Трябва да призная, че да спечелиш трофей е съвсем различно от всеки друг вид футболен успех. Обаче! е много много по-сладко, че това стана красиво. Че не спечелихме с рикошети, мъка и случайности, а че си изиграхме мача – с пропуснатите възможности, с гредата (също красива комбинация), с великолепния шут с външен фалц на Косоко, с атаката, ах, тая комбинация гледайте я пак, и пак, с тези седем паса с едно докосване, ах, футболе…
След над 30 години чакане за тези, които помнят, и цял живот – за тези, които не помнят предния трофей, наистина сладкото е много повече. Не мисля, че има други български футболни фенове, които да знаят какво е чувството, и че наистина си говорим не само за заслужена или чакана, но за изстрадана Купа. Не обикновена.
А това е страдание, което нямаше да изкараме толкова години, ако не бяхме заедно, като клуб. Всички баби и дядовци, които са ни запалили по играта, всички футболисти – добри или лоши, ритали с жълтo-черния екип – всички фенове, които пишат интелектуални статии и постове във фейсбук, всички ултраси, които чупят огради и веят знамена, всички, които са с отбора всеки мач; и онези, които са на хиляди километри от дома и успяват, или не, да се върнат от време на време за клуба; всички момичета, които си дерат гърлата, като мъже, и всички мъже, които плачат, като момичета; всички в клуба извън футболистите – треньори, масажисти, шофьори, фотографи, пресаташета, секретари, шефове, магазинери, живи или не – Благодаря Ви, че участваме в това заедно.
САМО БОТЕВ!
Сега остава да се върнем у дома!
Когато свьрши финала за купата се просьлзиж от емоцията от радостта ,която изпитах не знам какво ще бьде чувството ако стьпя отново на стадиона ,бях на последния мач на Колежа, дано скоро усетя емоцията да стьпя на новия стадион,сигурно пак ще се просьлзя ,емоцията може да я разбере само Ботевист!
Не ги искат на село, те за на попа къщата питат.
/българска поговорка/
Прав си… За ЛОКОТО СИ МНОГО ПРАВ. Никой не иска кюстендилските навлеци в града ни .Но свиквай, кучко..
Едни страдат от простотия,други от злоба,ти и от двете.”Ум море,патки пасе.”/БГ поговорка/
Цигани, не разбрахте ли, че винаги сте били около 3 пъти по-малко от нас, сега сте и винаги ще бъдете ( в най-добрият случай за вас). Няма нужда да си го мерите с нас на тема брой на фенове. Вчера бяхме няколко хиляди, не знам 5-6-7 или 10, докато вашето шествие без чалга концерта беше събрало 1500-2000, помня много добре кадрите от Сашо Диков.
1000 мангала празнуват подарената купа от лудогорец хахахах
Локомотив Пловдив когато празнува,цял Пловдив излезна да се радва на успеха на отборът на Пловдив!!!
Видяхме на дербито в Бургас кой отбор колко фенове има.
Ние си имаме купа та зи година, а вие какво имате?!
Хаха цял Пловдив явно за теб Пловдив е една махала . На вашето празненство бяхте не повече от 2000 помня го много добре. Дори има и записи на това празненство но предполагам според теб тези 2000 се равняват на 200 000.Не се учудвам ако съдя за легендите на които си вярвате 68000 на на ст Пловдив 40 000 в Чирпан ли беше хаха голям смях е с вас.
И в София били 40000 на бараж,после магистралата била грейнала от автомобилите!Манго даже не знае че тогава магистралата не беше построена.
mangalite ste vie,misirko i Stolipinovo ne e cql Plovdiv.Iskam te tih i navrqn po kazanite dokato BULTRAS praznuva
Всички мангали и селяндури излязоха да видят как върти дебелия си задник Ивана и други фолк мастии!!!
Страхотна работа момчета… БРАВО!!
Браво на авторите. Страхотна работа!
Коментарите са затворени