Камбуров: Христолов ми направи услуга!

Нападател номер 1 в българското първенство за 2016 г. Мартин Камбуров гостува в предаването “Код спорт” по TV+. Голмайсторът говори откровено за разочарованията и успехите, за преследването на голямата цел и кога смята да приключи кариерата си.

– Мартине, не си от онези футболисти, които се набиват в микрофоните на колегите след всеки мач. Защо предпочиташ да стоиш настрана от медийния шум?
– Не съм много по приказките, а и доста ваши колеги, без да ги обиждам, може би не заслужават да контактувам с тях. Често като кажа нещо, всеки си го интерпретира, както иска. Затова избягвам да говоря и да се навирам пред микрофоните.

– Имаш 183 гола в елита, близо си до гросмайсторската кота 200. Кога планираш това да се случи?
– Не искам да планирам. Пожелавам си да съм здрав и да продължа да играя, колкото се може по-дълго. А кога ще се случат 200-те гола? Нямам идея. Може би сега става по-трудно, защото след всеки мой гол журналистите всеки ден пълнят вестниците. Кога и дали ще се случат, ще покаже бъдещето.

– Прави впечатление, че сякаш с напредването на годините, играеш с по-голямо удоволствие.
– Да, не съм първа младост. Никога не съм бил от футболистите, които се скатават. Особено сега, когато имам и име. В Локомотив може да си позволя в някой мач да не играя добре, но просто като изляза на терена за мен е удоволствие и забавление, гледам да дам максимума от себе си. Като че ли това ме прави жив и ме кара на тези години да продължавам да играя по този начин. Не съм на терена, само защото съм Мартин Камбуров. Последните две години съм голмайстор. Доколкото ми позволяват физическите възможности, ще продължавам да се боря да постигна по-добри резултати.

– А тези 17 гола, които остават до кота 200 с екипа на Локомотив (Пловдив) ли ще ги постигнеш или може да преминеш за трети път в Ботев (Пловдив)?
– Със сигурност искам да завърша кариерата си в Локомотив. Тук се чувствам добре, хората ме обичат и ме ценят. Имахме “черно-бяла” Коледа и за пореден път се убедих, че нашата публика е доста различна от всички останали в България. Много съм благодарен и се надявам да продължавам да ги радвам, колкото се може по-дълго.

– Роден си в Свиленград, там започва кариерата ти, но преминаванията ти Ботев – Локомотив как ги почувства и как ти се отразиха?
– Не съм имал някакви големи преминавания. Аз съм юноша на Ботев и на 18 години дебютирах при Зехтински, към когото до ден-днешен имам голямо уважение. Взе ме от спортното училище, още бях ученик. Дебютирах срещу доста силния отбор на Нефтохимик с Илия Груев. Влязох и вкарах гол. Бях в казармата и след като се уволних, в Ботев ми казаха, че няма да разчитат на мен. Прибрах се в Свиленград, където играх шест месеца. Оттам ме взе Вили Вуцов в Спартак (Плевен) и така преминах в Локо (Пд). Не е имало някакви връщания или отивания. Просто съм бил юноша на Ботев.

– Спомена за Вили Вуцов, някой попречи ли ти да преминеш в Спартак (Плевен) тогава? Помня една история с Христолов.
– Да, имаше договор, който не бях подписал с Ботев. През това време Вили Вуцов имаше желание да ме привлече в Спартак. Аз се съгласих и така заминах за Плевен, но първите шест месеца докато се установи дали подписът е мой или не, не можах да участвам в първенството. Чак през втория полусезон се установи, че всичко е наред и играх за Спартак (Плевен) един полусезон.

– Какво място в кариерата ти заема Димитър Христолов?
– Мога да кажа никакво. Може би съм благодарен, че така се развиха нещата. Пропуснах шестте месеца да играя в Плевен, но според мен е било за хубаво, защото после кариерата ми се разви в доста възходяща линия. След Плевен отидох в Локо (Пд) и всички знаете след четири години какви резултати постигнахме – не само шампионската титла, а и два пъти голмайстор на България, след това трето място и участие в евротурнирите. Може би Христолов ми е направил услуга, защото след това Ботев имаха много тежки години. Може би, ако бях останал в този отбор, предполагам, че нямаше да има този Мартин Камбуров, който е днес.

– Пет пъти си топ реализатор на българското първенство, веднъж уникално с Локомотив (София) само с попадения през пролетния полусезон. Кога беше най-трудно?
– Не знам и не мога да го асимилирам. Всеки път като гледам статистиката за голмайсторите и виждам Жеков – шест, аз с пет и Наско Сираков с четири. Там са доста други големи футболисти и все още се стряскам. Наистина само тези хора знаят какво е да постигнеш този успех.

– Липса на конкуренция или реализаторски нюх се крие зад този факт?
– Със сигурност трябва да имаш нюх за головете, не е до конкуренция. Сега някои казват, че българското първенство било много слабо и нямало конкуренция. Аз хванах две поколения. Започнах на 18 години, когато във футбола бяха имена като Раков, Бакалов. Това е горе-долу поколението на Стоичков. Сега е друго поколение. Имало е конкуренция и съм бил голмайстор. Знаете какви пари взима един футболист в Лудогорец, а аз показах, че на тези години съм по-добре поне спрямо головете. Не е до конкуренцията, а до качествата. Човек се ражда голмайстор.

– В чужбина кариерата ти избра екзотични дестинации. Защо Обединените арабски емирства и Ал Ахли? Как се случи?
– Може би някои хора ще кажат, че са странни дестинации, но така се развиха нещата, че при мен нямаше друг избор по това време. Особено 2004 г. точно, когато заминах за Дубай, имах по-добри оферти, но Георги Илиев, Бог да го прости, не искаше да се раздели с мен. Казвал ми е, че има оферти за мен от Русия и от други отбори от Европа, които имат първенства от по-високо ниво, но Георги Илиев не искаше да разваля отбора по това време. За жалост, когато той почина, трябваше да избирам и стана много бързо. Трябваше да ходим четири-пет човека в ЦСКА, с които се бяха разбрали тогавашните ръководители. Но в последствие дойде една оферта от Ал Ахли, която беше доста изгодна за клуба.

– Когато хората чуят Дубай си представят плажове, хотели, шейхове. Ти игра в Ал Ахли около две години. Какъв беше животът ти тогава, глезеха ли те шейховете?
– Не, не е както по рекламите за Дубай. Със сигурност за хората, които са на почивка е приятно, но за една седмица. Най-тежкото бе, че беше първо излизане за мен в чужбина. Английският ми беше горе-долу като на Слави Трифонов и Бойко Борисов. (смее се) Не беше много добра дестинация чисто за футбол, защото е много жега, а мен жегата ме съсипва. Тежко беше за тренировки и не мисля, че беше моята дестинация, но така се получи. Не съжалявам. И там имах хубави моменти.

– Имаше и драма – разболя се от жълтеница. Дори в някои медии се появи информация, че обмисляш край на кариерата.
– Е, те от доста години се опитват да ме отказват от футбола, пък аз играя все по-добре и по-добре.

– Как се пребори с болестта?
– Не правих нещо специфично, просто спазвах една диета. Бях си вкъщи, съвсем контактен. Майка ми и баща ми дойдоха при мен на гости и стояха два месеца и също много ми помогнаха.

– Предполагам, че е имало добри специалисти лекари там?
– Да, има хубави и скъпи болници в Дубай, които са английски и американски. С това нямаше проблем. Бързо се възстанових.

– Вярно ли е, че при дебюта ти за Ал Ахли, в който вкарваш гол, след мача шефовете ти подаряват българското знаме, което е шито ръчно? Разкажи ни повече за тази история.
– Да, опитваха се да ми помогнат да се адаптирам по-бързо като на човек, който за първи път излиза от държавата си. Имаше такъв момент и даже мисля, че в интернет има и снимка. В първия ми мач победихме, а вкарах и гол. След срещата ми подариха това знаме. Хубав жест. После си го сложих в съблекалнята и стоя там до края на престоя ми в Ал Ахли.

– Друга интересна дестинация – китайският Далиен. От там какво си спомняш?
– Изкарах две години и половина и мога да кажа, че това беше моят град, моят футбол. Климатът е горе-долу почти същия, с четири сезона. В Китай има места, където е вечна жега, а там наистина беше хубав град, с море и ми допадна. Съвсем различна култура, нация и манталитет, но след два-три месеца свикнах. Добре се чувствах и добре играех там.

– А защо си тръгна при положение, че беше един от най-добрите чужденци?
– Имах договор за две години и половина и когато изтече, за съжаление клубът изчезна от картата, смени се собствеността. Президентът имаше проблеми с данъчните и клубът придоби друго име. Така се наложи да прекратя престоя си. Президентът идваше веднъж в годината, иначе си живееше в Пекин. Директорите, които ръководеха клуба, искаха още на момента да подпишем, но и те не знаеха дали ще останат на работа. Може би щяхме да се разберем.

– След китайския период акостира на “Българска армия”. Всъщност два пъти си обличал червената фланелка и след това сякаш следва “бърз развод по италиански”. Защо?
– Първия път президентите и може би ЦСКА не бяха на това ниво, на което очаквах да бъдат. ЦСКА като един от двата гранда в България в моите очи трябваше да има по-различно развитие. Не се получиха нещата, не търся оправдание в никого.

– Никога ли не е ставало въпрос да играеш в Левски?
– Имало е и такива моменти. Ако трябва да бъде честен, един бе истински. Бях поканен от Мъри и от Наско Сираков, когато бяха съответно треньор и директор. Проведохме разговори, имаше конкретна оферта. Наско Сираков ми предложи условията. Тогава имах предложение и от Локомотив. Избрах да се върна в Пловдив. Нямаше да отида в ЦСКА, ако когато се върнах от Китай, можех да се разбера с тогавашния президент Марешки. Но човекът не беше много наясно с футбола, далеч бе от тази материя. Не можахме да намерим общ език. Избрах да се върна в Локомотив пред офертата на Левски, защото ми се струваше, че ще мога по-лесно да изляза пак в чужбина. В Левски и в ЦСКА, ако направиш един добър сезон, почват да казват, че струваш милиони и трудно се излиза от такива отбори в чужбина. Трябва някой гранд да плати голяма сума. За мое щастие се получи така, че имах възможност да изляза в чужбина. А и исках да бъда верен на Локомотив (Пд). За мен това е отборът, който ме изгради като футболист и като личност и исках да остана по-лоялен към клуба.

– Имал ли си кризисен момент в кариерата?
– Сигурно съм имал и такива моменти.

– Говорим за сериозна криза – например спирам с футбола.
– Не, напротив. Сега като се замислям, че идва краят, се чудя как ще се събудя на следващия ден, когато вече не съм играч. Никога не е стояла дилемата дали да прекратя с футбола. Напротив, той ме държи жив.

– Кой е най-трудният гол за един нападател?
– Според мен това е дузпата. Хората си мислят, че е толкова лесно да се бие дузпа, но уви, не е. Там е най-голямото напрежение, защото имаш време да се концентрираш, да застанеш очи в очи с вратаря, а през това време да те освиркват хиляди хора или пък всички да са настроени да вкараш и да чакат този момент. При другите голове просто се получава инстинктивно, реагираш за секунди и примерно ти се получава. За мен дузпата е наистина доста трудно изпълнение.

– Получава ти се срещу Левски, имаш 14 гола срещу “сините”.
– За моя радост се получава и се радвам, че е точно срещу “Левски”. И преди казах, че е хубаво, когато вкарваш на ЦСКА, на Левски, защото тези мачове винаги остават за по-дълго време в съзнанието на хората. Особено след 14 гола срещу Левски, всеки ще се замисли и ще каже, че не е малко.

– Кой е най-красивият гол, който си виждал или вкарвал?
– Аз като нападател не деля головете. Да, има хубави попадения, но за мен е важно топката да мине голлинията.

– Скоро преживя и нещо специално – гол със задна ножица в битката за Пловдив.
– След всеки мач ходя при един доктор, който ми прави възстановителни процедури и е голям локомотивец. Остана ми в съзнанието, като ми каза, че е качил на компютъра си моя гола и ще го помни поне още 50 години. Може би ето тези моменти ме карат да продължавам напред.

– Националният отбор от години няма изявен голмайстор, но рядко се сещаха за теб. Липсват ли ти мачовете за България? Какво е отношението ти към отношението към теб?
– Винаги съм избягвал тази тема. Дори, когато не са ме викали и е трябвало да се изкажа за националния отбор, винаги съм ги подкрепял и продължавам по този начин. Не мисля, че ако се викне този или онзи, отборът ще заиграе нещо повече. Това е моментното състояние и трябва да се гледа реално на нещата за българския футбол. Прави се драма, че сме паднали от Франция или от Швеция. Ами, един Погба струва 100 милиона, а ние играем срещу Франция. Нататък всичко друго е излишно. Ние сме почти набори с Димитър Бербатов и може би през годините съм останал в сянката му, което е нормално. Всички знаем през какви клубове е минал. Със сигурност след 2004 г. гледам малко по-скептично на националния отбор, защото бях голмайстор и шампион, а не попаднах в групата за европейското първенство. Бе прецедент – единствената държава, която не си взе голмайстора. Нито съм нагрубил, нито съм обидил някой. Винаги, когато са ме викали, съм се отзовавал. Няма да забравя, че като дете гледах мачовете на националния отбор. Да, не съм имал големи успехи с представителния тим, но съм чувал химна, което като дете ми е било мечта и съм я постигнал.

– Мислиш ли за семейство, за деца?
– Със сигурност, колкото и да не искам, се замислям за семейство и за деца. Засега трудно ми се получава. Дай Боже, пожелавам си го да се случи и на мен.

– Какъв се вижда Мартин Камбуров след края на кариерата – треньор, мениджър, директор, бизнесмен?
– Бизнесмен със сигурност, не. Виждал съм много футболисти, които се пробват в бизнеса и после съжаляват. Треньор също не, защото сега отговарям само за себе си – как се държа на терена и извън него, а тогава трябва да отговаряш за 30 човека. Със сигурност ще бъде нещо свързано с футбола. Иска ми се да остана в клуба, който ми е дал доста. Може би ще го мисля след една или две години. На “черно-бялата” Коледа Ванчо Траянов, който е с две години по-голям от мен, каза, че ще поиграе още една-две години. Щом е така, аз ще играя поне още четири! (смее се)