За националния отбор на България или когато корупцията е по-приемлива от нормалността

0
224

 

Поредна порция неуспешни мачове на националния отбор на България и старата полемика на нов глас – рестарт на футбола, тотална промяна, подмладяване, треньорът и играчите не стават.

Общо взето това е картината в българския футбол през последните 20 години.

Играчи и треньори се сменят, но нещата не се подобряват. Напротив. Влошават се. Логичен процес предвид това, че състезателите са представителна извадка не на този или онзи, а на цялото ни футболно общество. Общество, което критикува и се възмущава от корупцията, но в същото време е склонно на огромни компромиси, когато тя е в краткосрочна полза за него или любимия клуб.

И в тази конюнктура е логично да зададем следниите въпроси: готова ли е България за истинска промяна – било то полтическа или футболна? Готова ли е да каже “Стига!” и да потърси сметка за корупцията, но без да я дели на правилна и неправилна? Можем ли да надмогнем себе си и да спрем да разсъждаваме, че корупцията на приятелите, от които имаме полза, не е чак толкова лоша, но за тази, на другите, пощада не трябва да има?

Нека разгледаме по-детайлно ситуацията във футбола.

По правило най-сериозните критики след мачовете на националния отбор са насочени към играчи, треньори и ръководството на БФС.

Кой обаче избира управата на БФС? Обикновено грандовете. А кой командва грандовете? Собствениците, които през последните 15-20 години получават “дейна помощ” от малко на брой влиятелни тартори, чиято задача е да посочват на останалите фенове “правилния” път.

Мнението на “малкото на брой тартори” се определя от политико-финансови взаимоотношения, повечето от които са в ущърб на клубовете и футбола като цяло. Но е видно, че това не се дискутира кой знае колко и не представлява сериозен проблем за немалка част от обществото и медиите.

Дори напротив. Почти всички се съобразяват със споменатата малка група хора, техните тартори се третират като богове на стадиона, “безрезервната” и “безкористната” им обич към отбора не се поставя под съмнение, а мнението им често е с многократно по-голяма тежест спрямо това на някой добър икономист или успешен треньор.

И цялото това обвързване се нуждае от злодей, който да обира гнева на обществото. За българския футбол той е БФС. Хората крещят: “Оставка!”, “Промяна!”, “Съд!”, “Съсипаха грандовете!”.

Но през последните 20 години в Изпълкома са били всички собственици на футболните ни грандове и/или техни представители. Колко хора осъзнават, че БФС никога няма да посмее да тръгне на война срещу Левски, ЦСКА и останалите по-мощни клубове, защото е по-слабата страна?

Точно обратното. Много често, включително и към днешна дата, футболният съюз, а и държавата като цяло, толерира грандовете за сметка на останалите тимове, тъй като се страхува от многобройната им фенска маса.

Притеснителното е, че собствениците на топ отборите много добре го знаят и поради тази причина все по-често залагат на тази карта, оправдавайки с нея своята управленска безпомощност. Лесно настройват запалянковците срещу несъгласните с полукриминалното им управление и почти винаги надделяват над хората, които искат нормалност, колегиалност и честна битка на футоблния терен.

“Съдиите ни порязаха”, чуваме след почти всеки неуспешен двубой в първенството.

След въпросното изречение обществото се надига на война срещу “лошите”. Но защо не се възмущаваме от собственици, които в прав текст са признавали, че са уреждали мачове или пък от тези, които заплашват рефери и опоненти? Защо не търсим сметка заради вулгарността, която струи от изказвания и декларации на босове? Защо обществото е склонно да им се възхищава и иска да е като тях пренебрегвайки бруталността им, несъответстваща с мечтите за по-добра България?

Тогава как нещо ще се промени, когато злодеите всъщност се възприемат за герои и спасители? За много хора те са еталон за успешен човек, който не е умен или образован, но пък компенсира тези свои “леки” недостатъци с наглост, безочливост и мачкане на по-слабия.

Примерите за това са много, а най-фрапантният е фалитът на ЦСКА и насилственото налагане на създадената преди четири години нова Лига. Тук не става въпрос за вина на един човек, а за реакцията на цялото общество. Все още не можем да осъзнаем, че тогавашните (без)действия на нацията дълги години ще са емблема на разсипията в родния футбол и продължаваме да не успяваме да се противопоставим на всичко това. Именно в такива моменти трябва да изкрещим, че искаме промяна и да принудим политическата и футболната върхушка да се съобразят с нашето мнение. Но не. Все още предпочитаме да си заровим главата в пясъка, защото ни е страх от кукловодите, които ще се разсърдят и ще настроят определени маси срещу дръзналите да изразят публично своето несъгласие.

Оставихме гръмогласни индивиди да ни диктуват дневния ред и мълчаливо одобрихме техните действия, а сега се оплакваме от грешка на даден съдия, липса на качество и слаб национален отбор.

Ясен Тошев/Спортал

Отговор