СНИМКИ: Юбилей: Легендарния вратар на Хебър Ицо Музиканта на 60

0
113

На днешната дата в далечната 1960 година е роден един от легендарните вратари на Хебър и пазарджишкия футбол – Христо Тошев. Феновете на най-популярния спорт в Пазарджик го знаят и с прякорите му Музиканта, Шарана или просто Лунг… Днешният юбиляр започва да тренира в школата на ФК Бенковски(Пз) през 1974 и в последствие пази на вратата на всички възрастови формации на пазарджишкия футболен клуб. 

Христо Тошев е част от знаменитото поколение на Хебър от края на 80-те и началото на 90-те години, което на два пъти печели първенството на “Б” група и записва паметни мачове в шампионата на елитната ни дивизия и в турнира за купата на България. Играл е още за Мадара(Шумен), Светкавица (Търговище) и Юконг Ичан(Южна Корея). Ицо има и един отбелязан гол за Хебър – разписва се от дузпа срещу Сливен за победата с 4:1 през 1994г. От доста години си изкарва прехраната в Германия, където ще отбележи и 60-годишния си юбилей.

Вечният оптимист

Бате Ицо е сред хората на тази планета, които са видели от живота и „две и двеста”. В един момент джобовете му са били пълни с американски долари, а в друг е бил принуден да събира дори стъклени шишета за да припечели някое евро за прехрана в предградието на Хамбург. Той е обаче е ония оптимисти, за които важи тезата, че истинският оптимизъм не се базира на твърдението, че всичко ще бъде добре, а на това, че не всичко ще бъде лошо. За Тошев мога да кажа уверено, че е първият вратар на Хебър, чийто участия в мачове си спомням напълно съзнателно….

Началото

Христо е 14-годишен, когато през далечната 1974-та постъпва в школата на Бенковски(Пз), а първият му треньор е Атанас Боянов, връща се в спомените си вратарят.

„Съвсем случайно стана. Още като малък имах наклонности да се хвърлям и да хващам топката. Харесвах Сеп Майер, Дино Дзоф, Йордан Филипов и Стоян Йорданов. Като дете не бях чак толкова висок. Дръпнах в ръстта на 17-18 години. Играл съм и като нападател, но останах вратар. Явно това ми е било призванието. И по онова време футболът беше най- популярната и достъпна игра за младежите. Всички деца в училищата, градинките и махалите го играеха непрекъснато.  ЦСКА и Левски бяха много добри отбори тогава. Въобще футболът за мен винаги е бил номер едно. ”, споделя 193 см дългуч от Пазарджик.

„Като днес си спомням дебюта за мъжкия отбор на „Бенковски“. Започнах като титуляр в мач от „Б“ група срещу „Торпедо“ (Карлово) през 1978 г. Бихме с 1:0 или 2:0. Треньор ни беше Танчо Гилев. Беше броени дни преди да вляза в казармата. Тогава нямаше спортни роти, но ни пускаха от поделението всеки ден да тренираме. Най-голямата звезда на отбора ни бяха Стефан Стефанов – Стьопата, както и Младен Радков – Мечо. Там беше и брат му Стоян. С Мечо сме заедно от детските години. Станахме вицешампиони за юноши през 1977 г. под ръководството на Ангел Николов – Цацо. До последно бяхме първи, можехме и шампиони да станем. На следващата година от този юношески тим 7-8 човека бяха наложени в мъжкия отбор. За вратарския пост в „Бенковски“ се конкурирах с Венко Камбуров (екс „Локомотив“ Пд), баща на Васил Камбуров и Коцето Стаменов (екс „Тракия“). В състава бяха Методи Томанов, Иван Чорлев, Никола Райчев, Иван Танков…Преминаха и доста национали. В различни периоди при нас се подвизаваха Васил Драголов, който е възпитаник на спортното училище в града, Атанас Пашев.. По онова време имаше една наредба – да играят задължително юноши до 17 г. минимум по едно време. Така Пашата лека-полека почнахме да го налагаме и вижте после докъде стигна.”

„Златното поколение”

Преди да стане част от най-големия успех на Хебър през миналия век – първото влизане в групата на „майсторите” през 1989 г., Тошев играе 3 години в Шумен и две в Светкавица (Търговище), където остава отлични впечатления с изявите си.

Най-сладкото обаче предстои. През 1987 г. Хебър се връща в „Б” група, а две по-късно прави историческо влизане в „А”.

„След Търговище се прибрах в Пазарджик и в продължение на 2 г. играх във „В“ група. Влязохме в „Б“ група с преднина от близо 20 точки пред втория. Тогава можехме още веднага да постигнем дебютно участие в елита, но не можахме да вземем едно гостуване накрая на първенството в Габрово. През 1990 г. извоювахме и мечтаната промоция.

Този успех се дължеше може би на факта, че повечето футболисти бяхме местни, от Пазарджик и играехме дълго време заедно още от деца и юноши. Имаше едно поколение, което стана второ в България при треньор Ангел Николов – Цацо.

Това поколение се запази и с годините се сплоти. Почти 10-12 години едни и същи футболисти играеха и от година на година отборът вървеше все напред и нагоре.”, разказва Ицо Музиканта.

В този период той отдава значимото и на пазарджишката публика, която живее с радостите и тъгите на отбора. Преди един домакински мач на Хебър срещу Мадара(Шумен) в Пазарджик Христо Тошев получава от свой фен шаран с огромни размери и тежина. Тогава се ражда и един от прякорите му – Шарана.

„Пазарджишката публика беше номер едно в България. По мое време, когато играех беше страхотна. Тогава на стадиона идваха по 10-15 000 души, но и ние играехме много силно, особено у дома. Подкрепата на феновете винаги беше много солидна.”

Пазарджишките вратари и „гредата” с националния

По време на престоите си в родния Хебър Христо Тошев никога не е бил без конкуренция под рамката. „В Пазарджик винаги е имало добри вратари. И по мое време, и преди това, и след мен. Работеше се правилно. Имаше талантливи момчета, които израстваха и стигнаха до национални отбори – колегата Васил Василев, а после Йордан Линков, синът ми Славчо Тошев, Георги Петков, разбира се. Дори и аз навремето имах повиквателна за националния отбор. Получих обаче контузия – счупих си ръката. Травмата изискваше цяла година лечение, санаториуми, операции и т.н., но аз прибързано се върнах под рамката и сбърках. Традиция е в Хебър да има винаги добри вратари.:, категоричен е Музиканта.

След второто изпадане на пазарджиклии от елита, Тошев прави една авантюра в чужбина.

Гурбетът в Корея

„През 1993 година заминах на гурбет в Южна Корея. Това ми беше шанса за „последно десет“ в кариерата, бях вече на 33. Преди да ме одобрят, изкарах тежки проби. Тренировка-мач, тренировка-мач. Одобриха ме. Тренировките обаче бяха изключително тежки. Продължаваха понякога по 6-7 часа. На ден съм свалял по 4-5 кила. И то само вратарски тренировки. Счупих пръст на ръката, но никой не ми даде да почивам: „Нали краката са ти здрави? Принудих се да свалям гипса и да се хвърлям. Ако ти сцепят главата по време на мач – няма смени. Идват, промиват те, бинтоват те и влизаш. Трябва да си умрял, за да те сменят. Въобще беше ужасно тежко. Казах на нашия президент: „Дори и един милион да ми даваш, се махам. Повече не мога. Не издържам“.

Иначе кариерата в Юконг тръгна отлично. В продължение на 6 срещи даже гол не допуснах. Всичко беше супер. В тима бяхме двама българи – аз и Филип Филипов. В другите клубове имаше руснаци, уругвайци, бразилци… Като парично изражение, разбира се, че съм доволен от престоя в Корея. Пари се даваха и при загуба, и при равен, и за победа. Който попадне в групата взима най-много. На останалите отвън им се удържат пари. По този начин те стимулират винаги да се опитваш да бъдеш в групата. Заплатата ти ако е 10 000 долара, но не играеш редовно, на края на месеца ще вземеш 7 000 примерно.”, разказва разпалено Тошев.

Ония години

Връщайки се от Корея Христо Тошев приключва с професионалния футбол и пробва бизнес.  „От Азия се прибрах с една прилична сума в банковата сметка – около 300 000 долара – достатъчно пари за добър живот. Опитах се да подхвана бизнес. В началото имаше успех. И бутик за дрехи имах, и какво ли не. Всичко вървеше добре, докато кризата удари България. Хората нямаха пари дори един чифт дънки да си купят. Отделно от това попаднах и на лоши „приятели”, които ме подлъгаха. Вложих си свободните пари в една финансова къща – МЦС България, която се оказа пирамида. След година фалира. Изгубих всичко, което бях спестил от футбола. Всичко замина точно за три месеца. Тогава, в онзи момент, ми беше най-тежко в живота. А хората, които ме загробиха минаха е така между капките.Сигурно така е трябвало да стане.”, затваря темата по философски някогашният вратар на Хебър.

В последствие пробва още веднъж да изплува. Събира последни сили и опитва амбулатна търговия, но след време се отказва и отива да търси късмета си отново в чужбина, този път в Германия.

„Един ден си викам: „Така и така в България за мен бъдеще вече няма. Не ми вървеше нито бизнес, нито нищо. Нещата тръгнаха назад. Що да не си опитам късмета?“. Станах и тръгнах, сложих си главата в торбата. На гарата в Хамбург пристигнах със 100 евро в джоба. Това ми бяха всичките пари. Аз обаче си казах: “Ще отида в Германия и ще успея!“

Минах през какво ли не – вярно е, спал съм и на улицата, и по пейки съм лежал. И в приюти за бездомни съм бил.

Почти всеки минава в чужбина по този път. Когато пристигнах в Хамбург аз не познавах абсолютно никого, не знаех и думичка немски. Нужни ми бяха 3-4 месеца, докато се освестя. Да ,беше тежко, но после се стабилизирах.

Имам работа, имам здравна осигуровка, имам пенсионна такава, имам карта за пътуване в градския транспорт, имам абсолютно всичко. Бях треньор на вратари на един отбор от Шеста лига – „Дерсинспор“. Работя и като социален асистент. Продавам и един местен вестник. От него  започна моята трудова биография в Германия.”, разкрива пазарджиклията.

И на 60 г. бате Ицо е с младежки дух и разбира се оптимист.

„Бил съм и горе, и най-долу. Важното е, че сме живи и здрави. Моят девиз винаги е бил: „Бях, съм, и ще бъда“.

Димитър Комсийски/marica.bg